В 3 и 55 се събудих, защото сънувах, че часовникът ми е спрял. Беше факт. Гадината беше заковала стрелките на 3 и 52. Значи бях станал на време. Обърнах се и заспах, времето спира, но нуждата от сън не.
На следващата сутрин отидох на работа - вреден навик, но нужен от гледна точка на оцеляването. Целият ден мина тегаво - e-mail-и, отчети, директиви, все симулиране на заетост. Към четири и нещо вече почти заспивах, а кафето водеше отчаяна борба да ме спаси. Не слагах захар вътре, защото била вредна за баланса на калориите. Но с или без захар, сънят все така настояваше да ме пребори. За момент почти се предадох, но гледката на шефа ми, стоящ над заспалото върху бюрото тяло, ме отказа. Донякъде заради самата гледка, а не заради евентуалните уволнителни последствия.
Със слънчево изражение и бодрост, присъща на хората, които започват ремонти рано в неделя, напуснах офиса. Слизането по стълбите беше като маратон към непревзет до сега връх, нищо че слизах към дъното на сградата. Входната врата се превърна в изход, а мръсният въздух на улицата ме накара да се почувствам като удавник, добрал се до малко кислород. Дори щеше да ми хареса ако има вода, под формата на дъжд.
Завих на първата улица и започнах да ровя за цигара. Джобовете ми, да ви кажа, са нещо като архив на всичките ми пътувания - стари билети, салфетки, капачка от сайдер. Трудно се разделям с материалните спомени. Намерих цигарата и стана страшно, дойде ред на запалката. След като спечелих и тази битка, вече с никотин, катран и усмивка на лице, се почувствах спасен. Време беше да отида до магазина, където плана за вечерта щеше да стане подготовка за същата.
Влязох в супер маркета и започна петобоя из витрините. Разбира се, най-много се забавих на тази с плодовете, човек обича да гледа неща които не са му ясни с някаква надежда да му се изяснят. Не се получи и след кратък, но уверен галоп през алкохолния щанд се насочих към касите. Количката подрънкваше все едно търкалям родопски чанове, все с бандероли. И тогава нещо извън мен се пречупи. Кутия с чери домати падна, а малките гадове се разбягаха, сякаш бяха неволна публика на концерт на Веско Маринов. Жената, отговорна за изпускането на кутията, се престори, че "то така си беше" и с дебилно спокойствие взе втора кутия. Слава богу фетишизмът й към глупости се спря точно в този момент, а персонала на магазина започна да колекционира разпиляните доматчета. Всичко си беше нормално, дори без пенсионерски задръствания.
Малко преди касата, очите ми спряха на нещо, което след кратка консултация какво липсва и какво съм взел, се оказа хляб. Голям, примамлив и с онази коричка, която издава онзи звук... сещате се. От детството. Посегнах и го метнах в количката. Друг като него нямаше, всъщност изобщо нямаше не нарязан хляб, освен тоя. Страста ми към уникални неща ликуваше и за това победоносно отидох на касата
Касиерката, жена на неопределима възраст заради многопластовия й грим, чинно започна да маркира нещата. Дъвката в устата й препускаше по спокойствието ми, но се опитах да не отдавам значение на дребните, макар и звучни детайли. Стигна до хляба...
И каза - "А, не! Пак ли този хляб!!" Забравих за дъвката, отчасти и за спокойствието си. Погледнах я с онова лице, дето казва "не ви чух, значи сме ок!". Нищо не стана, тя просто бутна хляба и категорично каза, че няма да го таксува. Машинално и даже културно попитах защо. Отоговрено ми бе, че вече е отказала да го продаде веднъж и втори път няма да се откаже от това си решение. Нещо повече, прибра хляба под касата и доволно ми сведе сметката до момента. Без хляба, разбира се!
Зададе се битка, а аз обичам да печеля. Попитах за аргументи, отказаха ми - "тоя хляб просто няма да ви го продам!". Е, вече го желаех неистово. Посегнах да го взема, жената го скри още по-дълбоко. Казах, че това е недопустимо. Това не беше нормално обсулжване и главата ми, която изведнъж се оказа полезна и работеща част от мен, започна да търси пример, колко лошо е обслужването. Изстрелях първия продукт на самозащитата си и казах, че ако сега точно раждам, а ми отказват помощ, няма да е ок. Опашката от клиенти зад мен придоби завиден интерес към казуса, а част от хората зацъкаха с уста, явно удивени от факта, че може да съм бременен наистина. Касиерката просто отвърна - "ако ще раждате си викнете линейка". Точка.
След точката, която се превърна в тире заради мълчанието ми, казах, че се намирам в сюреалистична ситуация. Грешка. Касиерката се хвана за думата, удуши я направо, вдигна телефона и набра. След по-малко от минута (ако питате опашката - час) дойде сюреализма. Ходеше във формата на управителя на магазина.
Трудно се намират думи, дори ако си професор по анатомия и антропология, които могат да опишат това, което спря пред мен. Очила с неопределим, но очевидно солиден диоптър, покриваха половината му лице. Останалата част беше поле от акне. Наченки на брада красяха долната част на това лице и онова, което свързва главата с тялото. От възпитание няма да споменавам ушите и прическата - почти неразделни. Тялото беше в тежък конфликт с главата, основно заради пропорциите. Дрехите издаваха завехнал аристократизъм, присъщ на отминало време. Годините непране, загуба на комуникация с това какво носят хората, а очевидно и присъствието на молци, си бяха казали думата. Въобще липсата на огледало крещеше.
Та, "сюреализмът" проговори. Глас чудо! Нейде по средата на фалцета и желанието да смениш станцията моментално. Думите бяха добре подредени, но поднесени по начин, който изисква повторение. Опашката вече се забавляваше. Аз не. Настоях да си получа хляба, а задругата състояща се от касиерката и "нещото" ми обясни, че това няма как да стане и трябва да си избера друг. Мислите ми препускаха като коне, ама не такива на състезание, а такива дето бягат и се блъскат един в друг. И хоп, ситуацията роди своето дете - още по-переспективно и обещаващо безумие. С усещане за непобедимост заявих, че не могат да ми говорят така - "представете си, че това е моята сватба, а вие ми казвате да си избера друг (тук спрях за момент, опашката тръпнеше в очакване за точната дума, която ще определи ориентацията и евентуалната подкрепа)... друга жена!
Бетон среща яйце. Нищо не им трепна, освен пак тая проклета дъвка в устата на касиерката. Повториха, че този хляб не е моят. А ТОЙ БЕШЕ! Заплаших, че няма да мръдна от тук, докато не си го взема. Опашкат,а на ум, но крайно разбираемо, заплаши, че това ще ми е един от малкото проблеми. Касиерката продължи да гледа евтино, "сюреализма" се поколеба, погледна опашката, завъртя част от косата си зад ухо и посегна към хляба. Почти бях готов да скоча, да го сграбча (ХЛЯБА!!) и да избягам с него - да се оженим, да му родя деца.... и се сетих, че е само хляб и няма да е пристойно. "Сюреализмът" (който странно защо беше управител на това място) тихо се отдалечи с моя хляб, опашката започна да въздиша избирателно, а аз почти се насълзих при мисълта за тази раздяла. Но! Ето го, връща се, носи хляба и дебилно го подава на касиерката, която точно в този момент прави балон с дъвката. Надявах се да пукне... балона.
Касиерката демонстративно показа плика с хляба, вече имаше етикет! Светна ми - явно ако нямаш етикет не ставаш за продаване. Управителят, рязко загубил своята сюреалистичност, се обърна и си замина - беше си свършил работата, значи можеше да продължи да е невидим. Платих и излязох.
А хлябът се оказа превъзходен. Още го ям!
На следващата сутрин отидох на работа - вреден навик, но нужен от гледна точка на оцеляването. Целият ден мина тегаво - e-mail-и, отчети, директиви, все симулиране на заетост. Към четири и нещо вече почти заспивах, а кафето водеше отчаяна борба да ме спаси. Не слагах захар вътре, защото била вредна за баланса на калориите. Но с или без захар, сънят все така настояваше да ме пребори. За момент почти се предадох, но гледката на шефа ми, стоящ над заспалото върху бюрото тяло, ме отказа. Донякъде заради самата гледка, а не заради евентуалните уволнителни последствия.
Със слънчево изражение и бодрост, присъща на хората, които започват ремонти рано в неделя, напуснах офиса. Слизането по стълбите беше като маратон към непревзет до сега връх, нищо че слизах към дъното на сградата. Входната врата се превърна в изход, а мръсният въздух на улицата ме накара да се почувствам като удавник, добрал се до малко кислород. Дори щеше да ми хареса ако има вода, под формата на дъжд.
Завих на първата улица и започнах да ровя за цигара. Джобовете ми, да ви кажа, са нещо като архив на всичките ми пътувания - стари билети, салфетки, капачка от сайдер. Трудно се разделям с материалните спомени. Намерих цигарата и стана страшно, дойде ред на запалката. След като спечелих и тази битка, вече с никотин, катран и усмивка на лице, се почувствах спасен. Време беше да отида до магазина, където плана за вечерта щеше да стане подготовка за същата.
Влязох в супер маркета и започна петобоя из витрините. Разбира се, най-много се забавих на тази с плодовете, човек обича да гледа неща които не са му ясни с някаква надежда да му се изяснят. Не се получи и след кратък, но уверен галоп през алкохолния щанд се насочих към касите. Количката подрънкваше все едно търкалям родопски чанове, все с бандероли. И тогава нещо извън мен се пречупи. Кутия с чери домати падна, а малките гадове се разбягаха, сякаш бяха неволна публика на концерт на Веско Маринов. Жената, отговорна за изпускането на кутията, се престори, че "то така си беше" и с дебилно спокойствие взе втора кутия. Слава богу фетишизмът й към глупости се спря точно в този момент, а персонала на магазина започна да колекционира разпиляните доматчета. Всичко си беше нормално, дори без пенсионерски задръствания.
Малко преди касата, очите ми спряха на нещо, което след кратка консултация какво липсва и какво съм взел, се оказа хляб. Голям, примамлив и с онази коричка, която издава онзи звук... сещате се. От детството. Посегнах и го метнах в количката. Друг като него нямаше, всъщност изобщо нямаше не нарязан хляб, освен тоя. Страста ми към уникални неща ликуваше и за това победоносно отидох на касата
Касиерката, жена на неопределима възраст заради многопластовия й грим, чинно започна да маркира нещата. Дъвката в устата й препускаше по спокойствието ми, но се опитах да не отдавам значение на дребните, макар и звучни детайли. Стигна до хляба...
И каза - "А, не! Пак ли този хляб!!" Забравих за дъвката, отчасти и за спокойствието си. Погледнах я с онова лице, дето казва "не ви чух, значи сме ок!". Нищо не стана, тя просто бутна хляба и категорично каза, че няма да го таксува. Машинално и даже културно попитах защо. Отоговрено ми бе, че вече е отказала да го продаде веднъж и втори път няма да се откаже от това си решение. Нещо повече, прибра хляба под касата и доволно ми сведе сметката до момента. Без хляба, разбира се!
Зададе се битка, а аз обичам да печеля. Попитах за аргументи, отказаха ми - "тоя хляб просто няма да ви го продам!". Е, вече го желаех неистово. Посегнах да го взема, жената го скри още по-дълбоко. Казах, че това е недопустимо. Това не беше нормално обсулжване и главата ми, която изведнъж се оказа полезна и работеща част от мен, започна да търси пример, колко лошо е обслужването. Изстрелях първия продукт на самозащитата си и казах, че ако сега точно раждам, а ми отказват помощ, няма да е ок. Опашката от клиенти зад мен придоби завиден интерес към казуса, а част от хората зацъкаха с уста, явно удивени от факта, че може да съм бременен наистина. Касиерката просто отвърна - "ако ще раждате си викнете линейка". Точка.
След точката, която се превърна в тире заради мълчанието ми, казах, че се намирам в сюреалистична ситуация. Грешка. Касиерката се хвана за думата, удуши я направо, вдигна телефона и набра. След по-малко от минута (ако питате опашката - час) дойде сюреализма. Ходеше във формата на управителя на магазина.
Трудно се намират думи, дори ако си професор по анатомия и антропология, които могат да опишат това, което спря пред мен. Очила с неопределим, но очевидно солиден диоптър, покриваха половината му лице. Останалата част беше поле от акне. Наченки на брада красяха долната част на това лице и онова, което свързва главата с тялото. От възпитание няма да споменавам ушите и прическата - почти неразделни. Тялото беше в тежък конфликт с главата, основно заради пропорциите. Дрехите издаваха завехнал аристократизъм, присъщ на отминало време. Годините непране, загуба на комуникация с това какво носят хората, а очевидно и присъствието на молци, си бяха казали думата. Въобще липсата на огледало крещеше.
Та, "сюреализмът" проговори. Глас чудо! Нейде по средата на фалцета и желанието да смениш станцията моментално. Думите бяха добре подредени, но поднесени по начин, който изисква повторение. Опашката вече се забавляваше. Аз не. Настоях да си получа хляба, а задругата състояща се от касиерката и "нещото" ми обясни, че това няма как да стане и трябва да си избера друг. Мислите ми препускаха като коне, ама не такива на състезание, а такива дето бягат и се блъскат един в друг. И хоп, ситуацията роди своето дете - още по-переспективно и обещаващо безумие. С усещане за непобедимост заявих, че не могат да ми говорят така - "представете си, че това е моята сватба, а вие ми казвате да си избера друг (тук спрях за момент, опашката тръпнеше в очакване за точната дума, която ще определи ориентацията и евентуалната подкрепа)... друга жена!
Бетон среща яйце. Нищо не им трепна, освен пак тая проклета дъвка в устата на касиерката. Повториха, че този хляб не е моят. А ТОЙ БЕШЕ! Заплаших, че няма да мръдна от тук, докато не си го взема. Опашкат,а на ум, но крайно разбираемо, заплаши, че това ще ми е един от малкото проблеми. Касиерката продължи да гледа евтино, "сюреализма" се поколеба, погледна опашката, завъртя част от косата си зад ухо и посегна към хляба. Почти бях готов да скоча, да го сграбча (ХЛЯБА!!) и да избягам с него - да се оженим, да му родя деца.... и се сетих, че е само хляб и няма да е пристойно. "Сюреализмът" (който странно защо беше управител на това място) тихо се отдалечи с моя хляб, опашката започна да въздиша избирателно, а аз почти се насълзих при мисълта за тази раздяла. Но! Ето го, връща се, носи хляба и дебилно го подава на касиерката, която точно в този момент прави балон с дъвката. Надявах се да пукне... балона.
Касиерката демонстративно показа плика с хляба, вече имаше етикет! Светна ми - явно ако нямаш етикет не ставаш за продаване. Управителят, рязко загубил своята сюреалистичност, се обърна и си замина - беше си свършил работата, значи можеше да продължи да е невидим. Платих и излязох.
А хлябът се оказа превъзходен. Още го ям!
Има единo противоречие, редом до сюреализма. *без захар, заради калориите, но с хляб (заради калориите), мм? :D ха-ха
ОтговорИзтриване