Цветето

        Когато го донесоха в къщата, цветето беше в малка саксийка и само с няколко листа, които едва едва се забелязваха. То не познаваше животът и все още гледаше плахо от перваза на прозореца и се чудеше какво ли се иска от него. Постепенно, благодарение на грижите на хората от къщата, то порасна и беше преместено в по-голяма саксия. Вече не се питаше какво ще се иска от него и единствено се притесняваше, че е само.

        Когато ставаше студено, стопаните го прибираха зад прозореца и то гледаше как дъждът брули есенните листа или как снегът завива с бял юрган улиците и колите. Стопаните му бяха мили хора и се грижеха за него, така че то растеше здраво и нищо не му липсваше. Е, освен компания, но то бе нямо за човеците и нямаше как да се оплаче. Освен това го беше срам, защото те толкова го обичаха, че му се струваше нахално да поиска каквото и да е от тях.

        Един ден цветето се разболя. Листата му пожълтяха и взеха да окапват, цветовете му посивяха и то се сви и залиня. Стопаните много се притесниха и го пръскаха с какви ли не препарати, дори смениха почвата му, но нищо не помагаше. Цветето реши, че явно така ще свърши всичко и прие съдбата си. Тъгуваше единствено, че ще си отиде без да е видяло друго цвете и от тази тъга окапа и последното му листо. Слънцето залезе и за първи път цветето не гледаше към него докато потъва в хоризонта.

        Утрото дойде и цветето разбра, че все пак е още живо. Също така долови и че нещо се е променило, че нещо не е както залезът го бе оставил. Цветето се размърда, така както само цветята могат – невидимо за човешките очи, огледа стаята и зърна близо до себе си  малка саксия. Това така го развълнува, че то потрепери с листа – да, то пак имаше две три малки, зеленеещи листенца. Внезапно страхът го завладя, ами ако стопаните искаха да го заменят? Ако виждаха, че то умира и бяха донесли ново, а него искаха да захвърлят? С тези мисли цветето отново се сви и зачака своят край.

        Но краят не идваше и не идваше. Дори напротив, стопаните не спираха да се грижат за него и то лека по лека се съвземаше – върна си цветовете, отново имаше здрави листа и пак гледаше залезите и изгревите. Съседното цвете също растеше и ставаше все по-красиво и по-красиво. Дойде и неговият ред да бъде пресадено в по-голяма саксия, което по-старото цвете прие като най-великият празник в живота си. Така двете цветя растяха здрави на прозореца и всеки ден се гледаха едно друго, като отместваха очи единствено за залезите и изгревите.

        Пролетта беше дошла и моравата пред къщата се будеше за нов живот. В стаята бе влязла пчела и с жужащо любопитство разузнаваше къде какво има. Цветята пак се гледаха безмълвно и не забелязваха насекомото, нахлуло в техния дом. Пчелата обаче ги забеляза и кацна на едното, то усети гъделичкане и някакво приятно чувство. Пчелата отлетя от него, направи няколко кръга из стаят и след това кацна на другото цвете.

        Това беше денят, в който двете цветя се целунаха за първи път.

Всеки ден

Всеки ден се будя с аларма.

След алармата обикновено следва кафе, разбира се след придобитите хигиенични навици и посещаването на стаята за усамотение. След това опитвам да се събудя истински, което не винаги се получава в рамките на същия ден. Но упорито вярвам, че буденето не е акт на ставане от леглото. Винаги има поне още една важна причина за да си напълно буден. Ако няма – всичко е поправимо.

Всеки ден помня кой съм.

Обикновено е лесно, освен когато наистина се замисля по-дълбоко и назад. Не винаги намирам отговорите, но и търсенето на злато не винаги води до намирането му. Помненето по някога се оказва доста демотивиращ фактор, защото лошите спомени имат този фамозен талант да потъпкват хубавите. И става така, че всичко позитивно отива в реката с кафява вода, а позитивното се превръща в една приятна пара, която обаче с леко махване на ръка можеш да отстраниш. Отказването ми е чуждо, както и усещането за реалност понякога. Защото реалността на моменти е толкова далече от това, което желая да намирам и да виждам, че мисълта за слепота ми се струва повече от фамозна. Чудя се защо има хора, които напук на живота който живеят, мечтаят за безсмъртие.

Всеки ден търся кураж.

Кураж да отида, да й кажа, да говоря. Да се извиня за крясъците, за липсата ми от време на време, за това, че понякога моето аз не беше нейното той. За всичките моменти, наречени научно секунди, образуващи минути, а пък те часове. А кураж имам, но все се вреше в места, в които няма как да има полза, оценка или дори да бъде припознат като такъв. Всичко е поправимо. Е, може би си вярвам повече, от колкото е нормално да се приеме за реално, но споделих мнението си за реалността преди малко.

Всеки ден заспивам.

Излъгах. Грозно. Не спя, а на моменти дори и не искам, защото сънищата ми са по-реални от ежедневието ми. И сега, ще попитате, що за парадокс? Хем не искам реалността си, хем бягам от сънищата, които са по-добрата „реалност“. Отговорът е ужасно прост и също така ужасно болезнен. След всеки сън има будене, а след всяко будене има кошмара на реалността. Той сам по себе си не е виновен, защото е роден от постъпките ми и последствията от тях. Чудя се Фройд какво би казал за това и къде е майка ми в цялата тая работа.

Всеки ден се подготвям.

Да, така е. И знам, че някога ще съм готов. Готов да се изправя пред огледалото и да не виждам само как старея, оплешивявам или очите ми почти са се скрили, като прилепи от дневна светлина.  Подготвям се, мисля и рисувам думите си… Защото да пишеш е грозно.

Всеки ден чакам моментът

Който ще дойде, няма как. Моментите са за това – да идват и да си отиват. Нямаше да се наричат гордо „моменти“ ако беше различно. Днес определено ще е денят за този момент, за който се будя, помня, търся кураж, заспивам и подготвям. Ще облека нещо, ще се събудя по-рано, ще тръгна и ще го направя. Трябва, длъжен съм – всичко е поправимо. Алтернативата е проста, като поливането на цветя – сипваш вода близо до корена, за да му дадеш сила. Ако поливаш цветовете, ще ги нараниш. Кой би искал да наранява цветя?!

Всеки ден мисля, че всичко е поправимо.

За това и се поправям, къде буквално, къде преносно. Спрях да се опитвам да поправя света около себе си, той буквално е около мен и поправяне не му е нужно. Съществува за да е там и не търпи аргументи. Странна дума е аргумента, може да е силно оръжие, но понякога е просто оръжието, което ще намерят за да кажат „да, самоубийство е“. Днес е денят, ще отида, ще й кажа, ще се аргументирам. Обличам се и тръгвам. Всичко е поправимо и подлежи на ремонт.

Не всеки ден ме блъска кола.

Което стана точно днес, в последният ми работен ден за седмицата. През целия ден виждах линейки и си мислех кого ли возят и има ли смисъл да го возят? Возят ли изобщо някой или просто със сирените си ни казват – „всеки ден е важен, живейте!“. И с мислите за това и с лекото си, но дълбоко впито в мен съмнение, че днес е денят за поправка, не разбрах как този джип успя да ме прегази докато сляпо съм пресичал на червено. Но… факти. Прегази ме, при това фатално.

***

Шофьорът на джипа, който ме прегази, седеше в офиса на адвокатът си. Адвокатът гледаше… като всеки ден. Със сигурност и той пиеше кафе, вярваше в неща и беше убеден, че помни кой е. За заспиването му се колебая… може би работата му даваше отражение върху онзи невърленд, който трябва да е сънят. Нямаше как да зная, аз дори за моя не съм напълно сигурен.

След като изчете всичко и изпуши една цигара, същия този адвокат погледна шофьора, спомни си за хонорара и машинално и му каза – „Всичко е поправимо“.

Навреме

Бързам да напиша това, защото е крайно време. Освен това цял живот бързам…

Избързах дори преди раждането си, като накарах майка ми да се влюби безумно във фризьора си, който след това я заряза, но пък така се появих аз. Тоест той ми се явява бащата, който реално никога не съм виждал. Може би бързането си съм наследил от него, защото той бързо се отървал от мама, от фризьорския си салон и от България като цяло. Емигрирал от страната и от нас.

Като казах раждането си, държа да ви осведомя, че и за него избързах – родих се месец по-рано. Лекарите пък избързаха да кажат на майка ми, че няма да ме бъде, но дали от инат или заради тяхната прибързаност, аз оцелях. Дори заприличах на нормално бебе и може би за момент спрях да бързам, предчувствал съм явно, че да си възрастен не е много приятно. За това аз се заех да върша бебешките си задължения и както майка ми разказваше, съм се справял доста добре.

В детската градина бързах да вгорча живота не жените, които се грижеха за мен, а те пък бързаха да се отърват от мен. Всеки ден правех по някоя нова беля, за която майка ми научаваше когато идваше да ме прибере. Чувах как лелките оправдават поведението ми с липсата на баща и за това бързо намразих бащите като цяло. Разбира се продължих с пакостите, нали бях без баща.

Когато започнах  училище, разбрах че и тук ще ми се бърза. В началото предметите не бяха много и беше сравнително лесно да се бърза, но с напредването на класовете нещата ставаха все по-предизвикателни. Преди можех да прочета целите си учебници за седмица, докато сега се налагаше да отделям по цял месец. Освен това даваха и домашни и изобщо много пречеха на моето бързане.

По това време за първи път казаха на мама, че трябва да намаля темпото. „Недей бърза толкова“, каза ми мама, след като пък на нея й бяха казали подобно нещо, на едно от онези доноснически мероприятия, на които разказваха какви ли не отрицателни неща за теб, наречено родителска среща. Толкова много можеше да се спести на нас, учениците, ако тези родителски срещи се провеждаха само от родители, без да присъстват учители, но уви, името подвеждаше. Както и да, преживях и това, не толкова бързо, колкото ми се искаше. Следваше гимназията,  а никой не ни беше предупредил за влиянието, която тя щеше да ни окаже.

В началото на гимназиалните си класове отново чух за липсващия баща, който така или иначе вече мразех. Този път обаче той не беше оправдание за моето поведение, а повод за подигравки с мен и майка ми. Аз бях копеле, тя курва, а животът се стараеше да дава поводи да чувам тези определения, които започнах да разбирам малко по-късно, почти непрекъснато. Бързо спрях да им обръщам внимание, като се въоръжих с нещо, което в тълковния речник е описано като сарказъм и с помощта на приятелката му, иронията, успях да преборя всичките си гимназиални врагове. И, да, направих го бързо.

След това бързо се провалих на кандидат студентските изпити  и още по-бързо останах без коса, без правото на дълго излежаване събота и неделя и изобщо без свобода. Да, познахте, взеха ме войник. И за това никой не смяташе за нужно да предупреждава, но сякаш така е по-добре. Иначе имаше огромен риск от ръст на самоубийствата сред младите кандидат мъже, прясно завършили своето средно образование, смятайки, че това е най-голямото препятствие в живота им и не подозиращи дори и капчица в каква заблуда се намират. Голяма полза дава комфортното непознаване на нещата, които ти предстоят. Животът сам се грижи срещу това, интересът към него да не бъде рязко загубен.

В казармата се сблъсках с най-големият враг на бързането - монотонното ежедневие. Силата му беше непреодолима и исполинска. Ежедневно се мъчех по всякакви начини да намеря тайната за преодоляването й, но тя идваше все по-непоклатима и безкомпромисно мачкаща. Почти ме задушаваше под тежестта си и сякаш ме сочеше с пръст и казваше „недей бърза толкова“. Не че можех, поне не бях намерил начин, напук на желанието ми бързо, бързо да се омета от ненужното „опазване на родината от външните й врагове“ и „защитата на трибагреника през поколенията“. Дори тайно се надявах да няма повече поколения, за да не им се налага да се мъчат така, както аз и моето поколение до сега.

Дойде заветния момент на уволнението и аз бързо се прибрах в родния си град. Още във влака вече бях пиян, къде от алкохол, къде от опияняващата сила на свободата. И като казвам свобода искам да предупредя нещо. Внезапното получаване на свобода, след като с нищо не си се борил за нея и след като тя така егоистично те е загърбила за дълго време, може да е особено опасно за крехките младежки плещи. Иначе казано – може да е вредна, поне в началото.

След няколко седмици, прекарани в ежедневен махмурлук и еженощен маратон по дисциплините, които го причиняват, се наложи да науча поредния урок от учебника по живот – нужни са пари за да се преживява. Съответно се наложи да си търся работа, нещо за което учудващо за мен не бързах, за да изкарвам пари. Оказа се лесно да се намери работа, но трудно да се свикне с нея. Приличаше, до някъде, на казармата, но пък беше много по-лесно да избягаш от нея или да те изгонят. Второто, дори, се оказа доста по-лесно.

Започнах да сменям работа след работа, просто защото бързо ми омръзваше всичко и нямаше никаква сила, която да ме накара да правя едно и също нещо, повече от два, три месеца. Трудовата ми книжка се превърна в подобие на алманах по история – десетки дати и места, на които са се случвали някакви житейско-трудови събития. Липсата на интерес към работата аз отдадох на липсата на баща, защото така лесно се оправдаваха всички недостатъци. Обаче липсата на това да съм с жена не можах да му припиша, някак не се връзваше. Ако се чудите защо споменавам чак сега жените, то ще ви отговаря така – в гимназията бързах да се отърва от всичко, свързано с училището, а това включваше и така наречените гаджета, натискания по пейките и безсмислено обменяне на лиги със сплетени на плитки девойки. Предстоеше ми да разбера какво съм изпускал и слава богу щеше да се случи доста бързо да науча.

Първият ми сблъсък с радостта да съм с жена приключи бързо. Доста под минута. Тя, разбира се, не беше бързала в гимназията и за това просто се усмихна и предложи втори опит. Бързо се възползвах…

Лошото на постоянното ми желание за бързане, поне една от лошите страни всъщност, беше, че исках все нови и нови неща и никак не обръщах внимание на тези, които вече имах или бях постигнал. Това силно засегна не само честата смяна на работата ми, но и на моите креватни партньори. Според приятелите ми това не беше никак лошо, но за мен беше – започваше да ми омръзва самото омръзване и за това бързо реших да сложа край. Избрах възможно най-глупавото нещо, което ми хрумна като решение.

Сватбата ми наистина беше фамозна, но по ирония на съдбата свърши бързо. След това брачният живот някак ми хареса и за момент помислих, че съм се излекувал от предното си състояние. Оказах се в заблуда и в главата ми отново отекна онова „недей бърза толкова“. Любовта, която жената до мен ми даваше, започна да ме задушава с монотонно повторение и посегнах към вечното си лекарство – бързо се отървах от нея, като я потърсих другаде. Така постигнах две неща, първото от които щеше да ме върне в моите забързани релси, а второто щеше да ме запознае с тривиалната тайна на развода.

Продължих да бързам и да мисля само как да се справя с моите проблеми, каращи всичко да ми омръзва и за това да бързам към нещо ново, надявайки се то да е последното, а не поредното. Успях да се добера до университет, завърших и него бързо, след което за няколко години работих в няколко държави и накрая бързо се прибрах обратно. Майка ми, сякаш докато ме е нямало е била на една от онези родителски срещи, ме посрещна с „недей бърза толкова“. После се зае да ми говори, че трябва да се погрижа за нея защото остарява, а аз си мислех какви ли проблеми  може да има тя, след като цял живот е работила едно и също нещо, живяла е на едно и също място и се е грижила само за един и същи човек – мен.

След погребението й останах в апартамента, който наследих от нея за около седмица. После го продадох, нещо за което по-късно щях да съжалявам, но разбира се тогава бързах да се отърва от спомените си. Оказа се доста трудно да се отървеш от тях, особено поради факта, че всеки ден от миналото ти дава нови спомени, а бъдещето, бидейки неизвестно, не предлагаше някакво особено средство за борба с тях. Въпреки това не спрях да бързам да намеря решение на всичките си проблеми и продължих с плеяда от нови неща, повечето от които толкова безсмислени, че не искам дори да намеквам за тях, камо ли да ги пиша и да губя нечие време да ги чете.

Когато се пенсионирах, разбрах че времето в казармата всъщност е минало доста бързо, дори ме обзе лека носталгия, която разбира се,  бързо прогоних. За мое съжаление, дори бих казал ужас, разбрах, че нямам вече онази сила и енергия да бързам и да правя нови и нови неща и за това се реших да понамаля темпото. Налагаше се, беше неизменно, но аз се успокоявах, че е мое решение, а не на възрастта ми. Когато това се случи и наистина се установих на едно място, което между другото беше разкошна малка къща, която купих с всичките си изкарани пари, до морето. Започнах да се радвам на изгревите, залезите пък намирах за различни всеки ден, чаках лятото заради щурците в нивите покрай къщата, зимата заради онзи типичен звук на морето, който само тогава можеш да чуеш. Бях доволен, но и сам. Заради второто ме откараха в болницата чак ден, след като бях припаднал в несвяст на верандата на моята къща.

В болницата се събудих за малко, точно колкото да може лекарят да ми каже за тумора, който обитавал главата ми от доста време и че вече бил толкова голям и „узрял“, че нищо не можело да се направи. После пак заспах, или поне се усещах заспал. Сънищата ми бързо ми показаха неща, които никога не бях виждал буден, независимо, че са били под носа ми и непрекъснато покрай мен. Майка ми, обичта й, приятелите ми, спокойствието на собствения дом, кучето, което така и не прибрах у нас, онази лодка, която всеки ден гледах, но никога не си купих…

Мислех, че се събуждам, защото усетих нечия ръка да ме докосва. Усещането от това докосване не мога да ви пресъздам, ще ви оставя да го изживеете, когато ви се случи. След това докосване чух глас. Думите бяха две, но казваха всичко – „Време е“. Поех дъх и тихичко си казах „недей бърза толкова“.

Среща

Докато слизах по стълбите във входа, не пропуснах нито една възможност да се огледам в прозорците между етажите. Това, че не бяха мити, ги правеше почти огледала. А аз трябваше да съм сигурен, че изглеждам добре. И изглеждах.

Излязох, а вратата зад мен се затвори. Този път изобщо бе обърнах внимание дали е с трясък или пък безшумно. Нямаше никакво значение. Мислех само за срещата и нищо друго не можеше да ме разсее. Тръгнах по  улицата и продължих да се оглеждам във всяка една витрина. Собственото ми отражение ме зареждаше с необходимия кураж за това, което щеше да последва по-късно днес. На няколко пъти помислих, че това е плод на мислите ми и че прекалявам, но все пак ми харесваше да се оглеждам, а още повече ми харесваше да се харесвам.

След няколко пресечки стигнах до спирката и рутинно зачаках автобуса си. Да, аз съм пешеходец. Но така ми харесва, почти колкото ми харесва отражението ми в стъклото до седалката в рейса. Вече пътувах, а заедно с мен пътуваха и мислите ми. На моменти влизаха в задръстване, след това изоставаха само за да наберат скорост и след миг да ме изпреварят. Случваше се и да сме заедно, но рядко. Всичко беше толко нереално, но на път да стане реално. Хората около мен говореха, гледаха си телефоните, като омагьосани или пък подсмърчаха, кашляха, хълцаха… Неща, които ника не ми правеха впечатление днес.

Всичко започна преди почти месец, когато се регистрирах в онзи сайт,  уж просто „хей така“, „на майтап“. Обаче се появи тя. Или пък не се появи, а я намерих. Не помня, но се оказа, че имаме 99% съвпадение. Как беше възможно това?! И какво, по дяволите, значи 99% съвпадение? В крайна сметка й писах, тя отвърна, аз се изплаших и зачаках. Тя пак писа, тогава спря да ме е страх и писах и аз. Изобщо започнахме да си говорим. Ако под говорене приемем анонимния чат на този сайт. Постепенно разбрах, че тия проценти са наистина реални и че тази жена е наистина съвършена. След това се смях на собствената си глупост – та аз дори не я бях виждал, не знаех дали тези снимки наистина са нейни и изобщо дали тя съществува. Но продължихме да си говорим и това ми носеше удоволствие.

Автобуса ме стовари точно пред офиса ми и продължих с рутината – кафе, поща, малко новини, някоя друга клюка в офиса и разбира се досадния счетоводен софтуер, който „ми изкарваше прехраната“. Последното е цитат от моя началник. Денят започна, че дори и се преполови. Колегите ми тръгнаха на обяд, но стомахът ми се беше свил на топка, тръпнещ от това, което щеше да се случи тази вечер. За това ги оставих или по-точно аз останах в офиса, а те отидоха в скучния ресторант, в който ходехме всеки ден. На времето не беше скучен, но дори не помня кога беше това.

Та с нея си пишехме непрестанно, споделяхме, коментирахме, често (дори прекалено често) мислите ни се сливаха и аз настръхвах. Не можеш да повярвам или да приема, че това е реално. Когато не си пишех с нея изпитвах нещо като абстиненция, всичко ми беше скучно и противно и чаках всеки удобен момент, когато ще я видя „онлайн“. Отдавна вече бях забравил процентите, защото тя беше много повече от статистиката на тъпия сайт. Не знам защо го наричам тъп, при все, че именно заради него я срещнах. И се замислих… като казах срещнах,  имам предвид, че щях да я срещна – днес, тази вечер, след точно четири часа, осемнадесет минути и … все тая колко секунди.

Колегите ми се върнаха от обяд, за първи път усетих как миришат на кухня и разбрах, че съм мирисал така години наред по това време. Като застанеш от страни нещата се виждат или подушват  доста по-лесно. Все тая, не ми пречеше миризмата, но пък точно тя ме накара да изпитам лек дискомфорт. Отидох в тоалетната и се заключих. Започнах да  проверявам всичко по тялото си – дали брадата ми беше набола, дезодоранта ми още ли вършеше работата си, имам ли нещо между зъбите. Изобщо се чувствах толкова неловко, сякаш никога не съм излизал с жена. Успокояваха ме две неща – първо, тя не беше някаква обикновена жена и второ – отражението ми в огледалото.

Бяха минали три седмици преди да се стигне до тук. Един ден просто изстрелях „хайде да се видим“  и преди да се усетя какво точно съм написал, тя отговори „хайде“. Сърцето ми спря за секунда, но се усещаше цяла вечност. След това трескаво започнах да мисля какво ли е възможно да се случи. Представих си хиляда неща – от сватба, през див секс до пълен провал, защото тя ще е дебела или пък непълнолетна или плешива и без зъби… или пък като ме види ще се изсмее и ще побегне. Бях на четиридесет години, а мислите ми издаваха най-много петнадесет годишна възраст. Пълен ужас.

Стрелката на стенния часовник закова на осемнадесет часа и аз изключих компютъра си, облякох си якето и се понесох по стълбите към изхода на офиса. Колегите ми не можеха да повярват на това, което се случваше – та аз винаги оставах след работа, за да довърша „нещо важно“. Не и днес, тя беше тама и щях да я видя. Нищо друго нямаше значение. Булеварда беше като концертна зала, пълен с хора които почти се блъскаха един в друг. Запитах се дали и те отиват към някаква такава среща или като мен, до вчера, се бяха потопили в рутина и ежедневие. Не получих отговор, защото мислите ми бяха насочени към друго, към онези 99%....

Всеки разговор с нея ми беше като лекарство, даващо безсмъртие. Чувствах се по-жив и по-млад от всякога, имах енергия, която ако можех да вложа в ракета, то тя щеше да стигне до Слънцето за няма и минута. На кратко – аз летях. Тя беше съвършеното и неоткрито до момента създание, жената на жените, мечтата която дори не бях посмял да имам и отговора на всичките ми молитви. Най-прекрасното беше, че само след малко щях да я видя.

На една от пресечките, преди НДК, видях цветарски магазин и реших да вляза и да й купя букет. Докато чаках реда си, реших, че букет е глупаво – все пак не отивам на сватба, рожден ден или…. Тържество. За това й купих една червена роза, хей така без нищо друго. С розата в ръка продължих по булеварда, на път към моята съдбовна среща. Честно да си кажа беше ме страх, дори отражението ми във витрините вече не помагаше, нищо че не спирах да диря съдействието му. След още няколко минути стигнах до НДК и се запътих към пилоните.

Помня, че при първите ни разговори, когато я попитах защо снимките й са без лице, тя отвърна, че лицата на хората трябва да говорят последни. Това ме плени. Да говорят последни. Не, че моите снимки бяха наистина мои… ползвах рисунки и разни силуети, смятах, че е много интересно и мистично. Тя разбира се го беше забелязала и ме попита защо се крия. Отвърнах, че не се крия, а не искам да се показвам. Това я разсмя, а мен ме направи безкрайно щастлив.

Застанах под пилоните и зачаках. Погледнах часовника си и видях, че съм подранил с цели тридесет минути. Изпсувах тихо наум, защото реших, че ако дойде след малко ще разбере колко съм отчаян и я чакам от рано. Прогоних тази мисъл, с убеждението, че няма да дойде рано. Успокоих се с това, че е жена – те никога не подраняват. Взех да се оглеждам и ме обзе нова паника, мислех, че всички ме зяпат. Паниката почти прерасна в параноя, докато накрая не разбрах, че не съм центъра на света и на никого не му пука, че вися на тривиално място за срещи, с роза в ръка.

Стоях и гледах пилоните. Слънцето залязваше и даваше онази светлина, която сме свикнали да гледаме по рекламните снимки на София. Площада пред НДК наистина изглеждаше красиво. Пейките, отрупани с хора, които се смеят, прегръщат, говорят. Зеленината, която вече се готвеше да смени цвета си с този на есента. Децата, които тичаха или пък караха колелата си. Всичко беше живо и се радваше на последните слънчеви лъчи. И в този прекрасен момент нещо в мен се счупи. Замислих се какво ли правя тук, с тази глупава роза в ръка. Какво точно очаквах? Защо се бях доверил на една емоция, родена от поредния сайт в интернет и дала ми надежда за нещо, което дори не знаех до колко е възможно. Не, не изпитах страх. По-скоро това, което ме обзе беше вина, безкрайна вина, че правех нещо нередно и нереално. Отне ми точно още една секунда преди да реша и да си тръгна.

Изхвърлих розата в първото кошче, което се изпречи на пътя ми и продължих към нас. С всяка следваща крачка знаех, че се отдалечавам от една неизживяна реалност, дори да осъзнавах колко нереално е това. Не ми пукаше, а вече не се и оглеждах във витрините. Просто исках да се прибера вкъщи. Нищо друго нямаше значение. Исках да се прибера при моята жена и да забравя за всичко това, което можеше или не можеше да ми се случи след срещата, която нямаше да се състои.

Когато се прибрах се изненадах, че моето момиче си беше у дома. Беше казала, че ще излиза с приятелки. Тя също се изненада, защото и аз щях да излизам „с приятели“. Попита ме „какво стана със срещата ви“, отвърнах, че съм се отказал, за да се прибера. Тя каза същото и добави „и без това срещата ми беше на пилоните на НДК, толкова изтъркано място“. Тогава видях, че съм се убол от розата.

Картината

Сутринта започна с тягостния звук на алармата на телефона ми. Нарочно ползвах ужасна мелодия, за да може да ме събуди и да ме лиши от изкушението да се отдам на онези „още само пет минутки“. Бях се изкушавал неколкократно да я сменя, но все пак не го направих. След това пих кафе и проверих пощата си. Отново не намерих това, което чаках.

Влязох в таванското си ателие около десет часа, взех моливите и отидох до статива. Скицата от предния ден, все още груба, но очевидно с женски форми, стоеше някак мъртва. По-скоро призрак, от колкото реален образ. Взех хлебната гума и започнах да трия, накрая махнах цялото платно, защото така се размаза от триенето, че щеше да е невъзможно да го прикрия. Сложих ново и започнах от начало.

Ръцете ми знаеха какво да правят, но главата ми упорито отказваше да им съдейства. Все нещо не беше така, както тя очакваше да изглежда и неусетно започнах пак да трия и да преправям. Исках да постигна съвършения образ, без нищо излишно или пък несъвършено. Лошото беше, че не знаех какво точно мисля за съвършено и гумата ми свърши някъде към обяд. Платното все още можеше да понесе още за това реших да изляза и да си купя нова.

Близо до магазина срещнах един приятел и седнахме да пием кафе. Жена му забременяла наскоро и сега животът му се променил напълно. Като следствие реши, че е редно да ми разкаже всичко за тази промяна и думите му се разляха като червено вино върху нова, но задължително бяла покривка. Не го слушах, макар да присъствах там и да не се издавах, съзнанието ми просто търсеше формите, които по-късно щях да скицирам, а след това и да нарисувам с бои. Знаех, че днес ще ми се получи. След час се разделихме, минах през магазина да си купя цигари и се прибрах.

Следобед ателието ми се радваше на ярка слънчева светлина, една от радостите на западно изложеното таванско помещение. Залових се отново за работа и приключих с ръцете и торса, при това бях доволен от постигнатото. Време беше да сляза и под кръста и… ударих на камък. Нарисувах страхотни крака, мечта дори за манекен, но някак си останалото ми се струваше още по-съвършено и тези крака просто не му отиваха. Познайте какво направих – изтрих всичко и започнах от начало.

Вечерта наближаваше и западно изложение ми го потвърди като освети стаята с портокаловия цвят на залеза. Бях уморен, очите ми плуваха, ръцете ми трепереха от умора, а главата определено ме болеше, което я моментално я правеше още по-безполезна. Слязох в апартамента, изкъпах се, след което си сипах чаша вино и слушах музика без да паля осветлението.

Събудих се на дивана, отвън се чуваха характерно ясните звуци на нощта – шум от рядко преминаващи коли, лай на куче, гърлен смях от нечии апартамент, монотонното бръмчене на климатиците. Бях сънувал нещо, което за мой ужас не можех да си спомня, но ме караше да продължа работата си още сега. Даваше ми от този вид увереност, в които знаеш, че ако опиташ точно сега, ще получиш повече от това, което дори си мечтал. За това реших да се кача и да продължа да рисувам.

Знаете ли кое е най-ужасното на силното изкуствено осветление, освен че натоварва очите? Не? Ще ви кажа – изостря всички форми и ги кара да изглеждат по груби от колкото всъщност са. Това първоначално малко срита куража ми, но след около час вече имах перфектното тяло, оставаше само главата. Залових се с нея с такъв хъс, че за момент се уплаших дали не губя разума си. След още час имах и глава!

Стоях на около шест крачки от статива и гледах жената, която вече наистина беше тази, която искам. Ура! От месец исках това, всеки ден, всяка минута, с всички мои сетива. Това толкова много ме екзалтира, че дори да бях уморен не чувствах и помен от подобно нещо. Залових се да подготвям палитрата си и след известно време боята вече покриваше скицата ми. За първи път усещах, че главата и ръцете ми са в хармонична и чиста връзка. Това продължи до онзи момент, в който чух досадния тон на алармата, за който вече ви разказах и разбрах, че утрото е дошло. По-дяволите, трябва да я сменя тази мелодия. Чувах я от ателието си, а то е етаж на апартамента ми.

Картината започна да съхне, а аз отново застанал пред нея, гледах и чаках. И тогава нещо се обърка. Формите, които се бяха появили сега изглеждаха доста далече от съвършенството, което трябваше да са. Дали бях объркал цветовете? Дали все пак умората си беше казала думата? Дали наистина връзката на ръцете и главата е била толкова хармонична? Погледнах отново картината и видях едно нищо. Боя без форма, тяло без дух, жена която не е жената. Нещо в мен се разбунтува, грабнах първата шпакла, която намерих и с неподозирана за мен злоба, направих платното на десетки парцалчета, търкалящи се по пода. След това слязох долу и си запалих цигара.

Лежах на пода, по халат и гледах тавана. Досадна муха се беше внедрила в хола ми. Защо има мухи и през зимата? Чувствах се… всъщност не чувствах нищо. Просто съществувах. Не знам колко дълго съм лежал, но по едно време тавана спря да съществува и на негово място се появи небе, на което ясно виждах мислите си. Разбрах, че провалът ми е в това небе! То беше облачно, а на мен ми трябваше ясно. Станах и започнах да търся телефона си. Знаех какво ми трябва, знаех какво ще поискам и знаех, какво ще получа. Не исках повече да се опитвам да го измисля сам и да чакам да се случи.

Намерих телефона в коридора, не знам защо съм го оставил там, а и нямаше значение. Знаех само какво искам и какво ще направя. Отключих го, екрана му ме изненада с яркостта си от което присвих очи, но не се отказах. Набрах нейния номер и когато чух да вдига й казах – „ела веднага, искам да те нарисувам!“

Един ден, преди дъжда

    Казват, че орхидеите имат нужда от специални грижи защото не са никак обикновени и като такива не заслужават обикновени неща. Били лесно раними и доста взискателни към хората, които се грижат за тях. Да, грижат. Не можем да кажем за „техните собственици“, защото орхидеите няма как да имат собственици. Точно толкова са специални и необикновени.

                Като всяко нещо и тази история ще започне с начало. До някъде смотано, до някъде клиширано, но все пак начало. То ще ни отведе то малка закусвалня, която няма да наричаме с име, за да не пречим на реномето й, а и да не предизвикваме излишен интерес към нея. В тази закусвалня, малко преди полунощ в един самотен септемврийски ден, влезе мъж на около 30 години със запотени очила, мокра коса и сако, което можеше да претендира за по-мокро от косата. Влизането му беше отбелязано единствено от две неща – малкото звънче, което дрънчеше така или иначе при влизането на когото и да е и на второ място от барманката, която до преди миг се опитваше да пребори досадното акне от досадно дебелата си буза. Все пак трябваше и да работи и за това тя се зае да го обслужи. Изненада се, че той всъщност не искаше да се храни, камо ли да е сух.

                Мокрият посетител на закусвалнята извади малко тефтерче, надъвкан молив и нещо, което силно приличаше на снимка от паспорт, внезапно открила силата на влагата и чинно намачкала се до степен, непосилна и за олигавена от камила ваденка. Моливът, напук на очакванията за провал, започна да пише по страниците и така продължи докато притежателят му не довърши почти кана кафе. След което поръча… вода. Дъждът отвън вече прерастваше в буря.

                След не повече от час, в заведението влязоха няколко момчета, а според държанието им, очевидно търсеха нещо. Един от тях, висок и с трепереща десница, отмести качулката си и водата от дъжда навън се стече по страните му. Приближи се до момчето с тефтера и с рязко движение го изби от ръцете му.  В следващите няколко минути нищо в заведението не подсказваше, че се случва каквото и да било нередно нещо. От ръцете, лицето и почти цялото тяло на нашият посетител с тефтера, бяха останали малко места, лишени от кървави петна и фрактури. Барманката, за първи път в живота си, осъзнаваше израза „дебели пръсти“, докато се опитва да повика помощ. Навън все още валеше, но сякаш една идея по-тихо. Снимката беше още по-мокра, но той съумя да я придърпа до тефтера, след което го затвори и се усмихна. Струйките кръв, които се прокрадваха покрай бялото на зъбите му, намираха оттока в канавката до него. А той просто напипа молива в джоба си и беше сигурен, че е победил. Думите му оставаха… А до тях имаше малка, набързo надраскана рисунка на орхидея.

                

Отдавна

Отдавна свикнах да живея без теб.

Дните ми пак започваха рано и свършваха по тъмно, но вече спях, закусвах и се будех без онази буца, която ме давеше и ми пречеше да дишам и говоря.  Сутрин кафето ми горчеше, но напук го пиех без захар. Е, и това се промени, но пак го пия без захар.

Преди да превъзмогна факта, че те няма, ходех като без сянка, защото сянката бях аз. Винаги съм се опитвал да бъда изправен, но тогава просто свих рамене, огънах се - самотно стръкче трева в прясно разорана нива, брулена от летен вятър. Молех се да завали, за да мога да плача открито, без да се срамувам и без да се оправдавам от къде и защо са тези сълзи.  Радвах се дори на облачното време, не за друго, криеше сенките под очите ми и сивата ми кожа изглеждаше нормална. Вече не е така…отдавна свикнах да живея без теб.

Тогава се лекувах както смятах за добре. Обикновено изпивах по половин литър от това „лекарство“, което често менеше марката си, но рядко падаше под 40 градуса. Разбира се с този антибиотик не ползвах никакъв пробиотик и всичко това така добре обработи тялото, нервите и сърцето ми, че често прибягвах до истински лекарства, за да излекуват ефекта от моите. Нямах график, по който да приемам „лечението“ си. Често това се случваше, когато се будех посред нощ и нямаше шанс да заспя отново. Мисля си, всъщност не, помня, че по едно време наричах това „борба със скуката“. След това си намерих други оправдания и нарицателни, с които да го наричам и оправдавам. Храна? Сериозно… какво беше това?

Така свикнах без теб, че забравих и хората покрай мен – свикнах и без тях, нищо, че те не искаха да свикват без мен. Не исках да ги виждам. Едните, защото бяха толкова нещастни, лъгани, потиснати, изоставени или оплакващи се, че ме натоварваха допълнително, а ви казах, че раменете ми така и така се бяха огънали и не можех да нося повече от собствения си товар. Егоистично, знам. Другите пък не исках да виждам, защото им завиждах – имаха жени, деца… щастието струеше от тях като придошла река, излязла от коритото си. Та тая точно река заплашваше да ме залее и удави и за това предпочитах да стоя на сухо и далеч. Егоистично, знам.

Отдавна свикнах да живея без теб.

Дразнеше ме слънчевата светлина, сякаш ме сочеха с лъч от фенер и крещяха „ето го, този е, който ще остане сам“. За това гледах на света през тъмни очила, а и да си призная помагаха за сенките под очите. Щорите вкъщи ми бяха крепостната стена, само дето не можах да си намеря и ров за пред нея. Може би бях прекалено зает да се „лекувам“ от което не оставаха сили за копаене на малка дупчица, камо ли ров! Освен това предпочитах да си говоря сам, отколкото с някой друг по телефон. Казвам телефон, защото живите контакти почти бях занулил. Да, помните от преди малко – егоистично, знам. Оправдавах се с постоянна заетост и честно казано не лъжех, постоянно бях зает да се оправдавам. Сега вече съм както преди, не мога да спра да говоря, а когато успея да затворя уста, мисълта ми препуска към следващия залп от думи, които ще изрека след миг.

Апокалипсисът щеше да настъпи една вечер, в която реших, че ще дам монашески обет! Досещате се, че бях на двойна доза „медицина“ тогава. Мотивите ми бяха прости като паве – на първо място щом не мога с теб, значи няма да съм с никого и на второ… май не помня второто. На другия ден дойде болката, но си отиде идеята. Пак имах мотив и той беше, че монасите все пак не е редно да се „лекуват“ постоянно, нищо че реалността показва известна девиация от това. Все пак се спасих от тази потенциална лудост и продължих да живея без теб.

Днес ми е спокойно. Върнах огледалото в коридора, за да мога да виждам до къде съм стигнал в лечението си от „лековете“, с които прекалявах. И не само за това, някак си то ми показваше, че съм изправен – важно е за раменете. Щори все още имам, но не гледам на тях като на крепост, по-скоро екстра,  спестяваща отблясъци по телевизора в слънчев ден. И като казах слънце – вече сме приятели. Загърбих оправданията, нищо, че ме гонят и всячески се опитват да ме сграбчат за опашката, точно като в приказката  за лисицата и Косе Босе. Едно не се промени изобщо – все още обичам дъжда.

Отдавна свикнах да живея без теб.

Може би заради това накрая, когато наистина се появи в моя живот, не можах да те позная…